„ПРОЛИВ ДЕТСТВА”
Иван Иванович Пулькин (1903-1941 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ПРОЛИВЪТ НА ДЕТСТВОТО
„И сякаш в тази нощ със своя топлина
невиждано блестящо слънце грее...”
И. Гончаров
Ти спиш като кутре, носле завряло в длани
под бездната на синия покой...
Ти спиш и виждаш: през нощта те мами
и като котка към луна голяма
умилква се разнежен будният прибой...
Крайбрежните треви в кипежа си безкраен
в зениците ти с ласкав шепот спят –
в тях сякаш плува блик от свят незнаен
тържествено... Резета няма да го спрат,
безсилни са пред порива му да замине,
ключалки бяг неукротим не ще сломят –
през каменни стени и дървесина
то влиза в стаята на твоя свят!
Теб невидимо нощно слънце те огрява –
роса соли на чело ведрина...
Светът чепат за теб не остарява,
ти дишаш по-дълбоко, чисто, здраво,
ти виждаш бели, сякаш захарни, платна,
с походка твърда на палубата пристъпяш,
ти бродиш в храстите, властител на всемир;
животът старец е, на радост скъп е,
но с теб е щедър, войн и командир!
Аз виждам вятъра как оседлаваш,
той се върти, приплъзва буйна плът,
но най-добър приятел си остава,
той, вятърът на времето – в нозете твърд!
Не си ми син, ти чужд си син. Не зная
ни името ти, ни къде растеш,
но твоят глас познат ми е – златист, омаен,
от слънцето по-нежен и горещ!
Не си ми син, но в мен дъха ти свежда
на чуждо щастие любимите сълзи.
Не съм те срещал, но в съня ти съм съглеждал
надежда че в очите ти пълзи!
Аз знам, че си лице на нашто време младо,
че чужд си за обиди, зло и лед
и че за мама няма по-голяма радост
от твоя розов устремен разцвет,
изпълнен с пролетен сок и посоки,
от твоята звезда че няма по-висока!
С реалностите детството ни в спор е,
ще кажат – влага бегла в розов съд!
Но че е детството море, аз не говорех,
а само към безкрайни океани път...
Ударения
ПРОЛИВЪТ НА ДЕТСТВОТО
Ти спи́ш като кутре́, носле́ завря́ло в дла́ни
под бе́здната на си́ния поко́й...
Ти спи́ш и ви́ждаш: през ноштта́ те ма́ми
и като ко́тка към луна́ голя́ма
уми́лква се разне́жен бу́дният прибо́й...
Крайбре́жните треви́ в кипе́жа си безкра́ен
в зени́ците ти с ла́скав ше́пот спя́т –
в тях ся́каш плу́ва бли́к от свя́т незна́ен
търже́ствено... Резе́та ня́ма да го спра́т,
безси́лни са пред по́рива му да зами́не,
ключа́лки бя́г неукроти́м не ште́ сломя́т –
през ка́менни стени́ и дървеси́на
то вли́за в ста́ята на тво́я свя́т!
Теб невиди́мо но́штно слъ́нце те огря́ва –
роса́ соли́ на че́ло ведрина́...
Светъ́т чепа́т за те́б не остаря́ва,
ти ди́шаш по́-дълбо́ко, чи́сто, здра́во,
ти ви́ждаш бе́ли, ся́каш за́харни, платна́,
с похо́дка твъ́рда на палу́бата пристъ́пяш,
ти бро́диш в хра́стите, власти́тел на всеми́р;
живо́тът ста́рец е, на ра́дост скъ́п е,
но с те́б е ште́дър, во́йн и команди́р!
Аз ви́ждам вя́търа как оседла́ваш,
той се върти́, приплъ́зва бу́йна плъ́т,
но на́й-добъ́р прия́тел си оста́ва,
той, вя́търът на вре́мето – в нозе́те твъ́рд!
Не си́ ми си́н, ти чу́жд си си́н. Не зна́я
ни и́мето ти, ни къде́ расте́ш,
но тво́ят глас позна́т ми е – злати́ст, ома́ен,
от слъ́нцето по-не́жен и горе́шт!
Не си́ ми си́н, но в ме́н дъха́ ти све́жда
на чу́ждо шта́стие люби́мите сълзи́.
Не съм те сре́штал, но в съня́ ти съм съгле́ждал
наде́жда че в очи́те ти пълзи́!
Аз зна́м, че си лице́ на на́што вре́ме мла́до,
че чу́жд си за оби́ди, зло́ и ле́д
и че за ма́ма ня́ма по-голя́ма ра́дост
от тво́я ро́зов у́стремен разцве́т,
изпъ́лнен с про́летен сок и посо́ки,
от тво́ята звезда́ че ня́ма по́-висо́ка!
С реа́лностите де́тството ни в спо́р е,
ште ка́жат – вла́га бе́гла в ро́зов съ́д!
Но че е де́тството море́, аз не гово́рех,
а са́мо към безкра́йни океа́ни пъ́т...
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Иван Пулькин
ПРОЛИВ ДЕТСТВА
„Будто у этой ночи есть свое тепло:
невиданное греющее солнце”.
И. Гончаров
Ты спишь – щенок щенком, уткнувши нос в ладошки,
Прижмурив взгляда омут голубой…
Ты спишь и видишь: за ночным окошком
К большой луне, мурлыча словно кошка,
Разнежась, ластится недремлющий прибой…
Вдоль побережья трав безбрежное кипенье,
Ласкающее спящие зрачки, –
В них будто в море мира отраженье
Плывет торжественно… Задвижки и крючки
Не в силах воспретить ему плескаться в спальне,
Запорам не смирить неукротимый бег, –
Сквозь камень стен, сквозь древесину ставней
Оно проникло в комнату к тебе!
Тебя невидимо ночное солнце греет –
На лбу солоноватая роса…
И шумный мир не для тебя стареет,
Ты дышишь глубже, чище и острее,
Ты видишь белые, как сахар, паруса,
Ты твердою ногой на палубу ступаешь,
Ты бродишь в зарослях, ты покоряешь мир;
Старуха жизнь, на радости скупая,
С тобой щедра, боец и командир!
Я вижу, ты оседлываешь ветер, –
Он крутится, виляя и юля,
Но он тебе и лучший друг на свете,
Он ветер времени – у ног твоих земля!
Ты мне не сын, ты мне чужой ребенок.
Я имени не знаю твоего,
Но голос твой знаком, он золотист и звонок,
Нежней, пожалуй, солнца самого!
Ты мне не сын, но чувствую, как дышишь,
Чужого счастия любимая слеза.
Я не встречал тебя и имени не слышал.
Но снам твоим заглядывал в глаза!
Я знаю, что лицом ты в наше время вышел,
Что не рожден ты для обид и бед
И что для матери нет в мире счастья выше,
Чем заглянуть в твой розовый расцвет,
Наполненный весенним жарким соком,
Что в мире выше нет звезды твоей высокой!..
С реальностью такое детство в ссоре,
Мне скажут – влаги розовой стакан!..
Но я ж не говорил, что детство – это море,
Оно лишь только путь в просторный океан!..
1939 г.
---------------
Руският поет Иван Пулкин (Иван Иванович Пулькин) е роден на 12/23 януари 1903 г. в с. Шишково, Московска губерния. Участва в Гражданската война. Завършва курсове за политическа просвета във Волоколамск и Висшия литературен институт „В. Брюсов”. Публикува поезия от 1924 г. Член е на литературната група „Сообщества Приблизительно Равных” (ЭСПЕРО). Работи в редакциите на в. „Молодой ленинец” (1924 г.), в. „Московский комсомолец” (1929 г.) и в Държавното издателство за художествена литература (1930-1934 г.). През 1934 г. е арестуван и прекарва две години в лагерите на ГУЛАГ в Западен Сибир, където сътрудничи на местния в. „Зоркий страж” и лагерния в. „Перековка”. След освобождаването му работи като библиограф в Института по история, философия и литература в Москва. Автор е на поемата „Яропольская волость” (1929 г.) и на поетичния цикъл „СССР” (1931 г.). От началото на Великата отечествена война е на фронта. Голяма част от творчеството му е изгубена по време на войната. Загива през декември 1941 г. в района на Московска област. Негови стихове са публикувани в сборници и антологии като „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне”, „День поэзии” и др.